ПРЕПОДОБНА СТОЙНА – НЕКАНОНИЧНАТА СВЕТИЦА
„Човек не е наследник само на бащи и деди. Всеки от нас наследява най-вече себе си, делата на собствената си душа, преживени в телата на различни човешки същества през многобройни животи…“
Cвети Геoрги Пoбедoнocец
Посещение на мястото където е живяла и погребана светицата е не просто пътуване, а приключение на духа в това и в други измерения. Съдбата й, не лека, оставя следи в живота на всеки който се е докоснал до нея. Златолист е мястото, където хората преживяват промяната, озарение и получават отговорите на въпросите, които ги интересуват. Но какво е толкова различното в тази сляпа жена?
Всъщност Преподобна Стойна била известна и като духовната учителка на Ванга. Петричката пророчица неведнъж я е признавала за своя предтеча и често пращала болни да търсят изцеление на гроба ѝ.
Също така веднъж месечно баба Ванга е идвала в Златолист, за да се зареди от големия чинар в двора на манастирчето „Свети Георги“.
Легендата гласи, че чудотворното дърво се извисява още от създаването на българската държава. Всеки страдащ трябва само да обгърне здравият му вековен дънер и ще се изцери.
Смята се, че чинарът дава огромна сила и енергия, както вярвала и самата Преподобна Стойна. Днес на дървото има две люлки. Всеки, който има молба към светицата, може да се полюлее на тях.
В двора пред църквата се намира и кладенец на желанията. Ако имате определено желание, само трябва да се наведете над него и да прошепнете искането си над живата вода.
Преподобна Стойна била изключително популярна лечителка. Въпреки че почти през целия си живот била сляпа, тя била надарена с духовно зрение.
Стойна е можела да левитира. Издигала се е метър над земята, а на хората, пред които го е правила е казвала да не споделят това с никого, за да не я обявят за вещица. Понякога е изпадала в астрална проекция. Душата й е пътувала в пространството. Когато се връщала, тя разказвала нещата, които е видяла. Известни са случаи, когато е изпадала в състояние подобно на кома. В това време пулсът й почти спирал а тялото й с много ниска температура.
Седмица преди нейната кончина през 1933, тя казва на свещенника в църквата в която живее, че очаква това да се случи. Поръчва как да бъде погребана. Казва, че гроба й не трябва да бъде разравян, защото много хора ще пострадат, ако това се случи. Според българската православна църква, това е причината да не бъде канонизирана за светица.
Нищо не може да се измисли. То или е било, или ще бъде. Ако учените казват, че са измислили нещо, то вече е било измислено, казва Преподобна Стойна.
Таа е светица. 
Она целиот живот го е страдала като светица.
Как ме гледаш мене,
она е десет пате по-голема от мене!
Аз апнувам, пийнувам, такива работи,
а она – нищо – ни месо е туряла в уста, ни ракия,
само водичка и трошка лебец.
Она сите работи
със Свети Георги ги е онаждала.
Целио свет ке научи за таа жена, тва от мен
да го знаете. Ванга, в разговор с художника Евгени Велев.
Откъс от новия роман на Неда Антонова – Съвършената
До шестнайсетата си година Стойна растяла в самота и очакване. Знаела, че й предстои да прави нещо добро за човеците, но още нямала вест.
2.
Тъкмо тогава взеха да стават едни работи, Боянке, дето хем ми бе сладко, че ми се явяват, хем не смеех да ги кажа даже на Брат си Победоносеца. Не знам дали ти се е случвало, керко, да идеш на брега на някой дълбок вир, да се надвесиш над него и ако той е чист, да видиш във водата лицето си… уж твоето лице… пък някакси друго… Та и аз. Уж съм боса, със сукманче облечена, уж очите ми сини, а след шарката и ослепяването взеха да изглеждат сиви, уж косата ми руса като повясмо… такава се гледах. Но във вира се виждах друга…Виждах се с други дрехи облечена, на врата ми не е герданчето от сини мъниста, дето ми го купиха на събора в Неврокоп, ами едно бяло – от празни черупки на охлювчета… – таквоз никога не съм имала… Очите ми и те уж са моите, ама са черни… Гледам и хем не вярвам на туй, що виждам, хем знам, че това съм аз… Вярно, наглед друга, но иначе – аз… И то да беше само веднъж, ще си кажа, че ми се е привидяло… Секи ден. Секи божи ден все туй – хем съм аз, хем не съм… Подир, като посвикнах, взех да си мисля, че сигурно всеки човек има два живота… един сегашен и друг като сънуван или пък отдавна, много отдавна изживян, но забравен… И без да щеш, двата живота си се нижат един до друг, га че са двата бряга на селската бара, а помежду им плува душата ми… Щото аз още тогаз, Боянке, си знаех, че душата е една вода, дето върви, що върви по земята, подир се възнесе накъм небето и пак се върне я като дъжд, я като сняг, я като градоносен гняв Божий… Затуй обичах да гледам как вали. Виках си, душата на земята се връща. Особено ако е нощ и есен. Тогаз онези люде… отсрещните… най-често идваха…
1.
Невидимият живот на Стойна си течал така паралелно с видимия, че понякога тя не знаела коя е: дали е момичето с белязаното от шарка лице и сините очи, или е нейната тъмноока връстница, облечена в бозава дреха, подобна на чувал и пристегната в кръста с въже. Тъй като и дрехата, и въжето били от коноп, Стойна нарекла онова момиче Конопеното. Двете растели заедно. Но семействата им били различни, и времето. И говорът им бил друг, и храната, която употребявали.
Откъс от новия роман на Неда Антонова – Съвършената
